Дебелия Хърби – най-бавното дете в групата
"...Всъщност, който се движи най-бавно в групата е човекът, който ще управлява оборота. И вероятно не винаги този човек ще е Хърби. Преди обяда Хърби вървеше по-бързо.
Тогава наистина не беше ясно кой е най-бавният в групата. Следователно ролята на Хърби – да представлява най-голямото ограничение за оборота, реално варираше сред групата. Кой е ограничението в даден момент зависеше от това, кой се движеше най-бавно. Но общо взето, Хърби притежава най-малко капацитет да върви. Неговото темпо в крайна сметка определя темпото на групата, което означава, че …
Рого, (водя мислен диалог със себе си) ти си пълен неудачник! Дори не можеш да управляваш група бойскаути! Отпред в колоната имаш едно момче, което иска да постави рекорд по бързо ходене, а тук си се заклещил зад дебелия Хърби – най-бавното дете в групата. След един час детето отпред, ако той наистина се движи с пет километра в час, ще бъде три километра напред. Което означава, че ти ще трябва да бягаш в продължение на три километра, за да го настигнеш.
Ако това беше моят завод, Пийч не би ми дал дори три месеца. Досега щях да съм безработен. От нас се иска да покрием петнадесет километра за пет часа, а ние сме извървели едва половината. Складовите наличности нарастват стремглаво.
Транспортните разходи за тези материални запаси би трябвало да се покачват. Щяхме да съсипем компанията.
Но наистина не мога да направя много за Хърби. Може би бих могъл да го сложа на някое друго място в колоната, но той няма да върви по-бързо. Затова няма никакъв смисъл.
А дали пък няма смисъл?
- ХЕЙ – провиквам се аз към предните. – КАЖЕТЕ НА МОМЧЕТО НАЙ-ОТПРЕД ДА СПРЕ ТАМ, ДО КЪДЕТО Е СТИГНАЛО!
Момчетата предават думите ми напред в колоната.
- ВСИЧКИ ДА ОСТАНАТ В КОЛОНА ДОКАТО НАВАКСАМЕ – изкрещявам аз. – НЕ ГУБЕТЕ МЕСТАТА СИ В КОЛОНАТА!
След петнадесет минути групата стои в стегната колона.
Откривам, че Анди е този, който е узурпирал ролята на лидер. Напомням на всички да останат на абсолютно същите места, както когато се движехме.
- Добре - казвам аз. – Хванете се всички за ръце.
Децата се споглеждат.
- Хайде, просто го направете! – им казвам аз. – И не се пускайте.
След това хващам Хърби за ръката и тръгвам нагоре по колоната сякаш дърпам верига, и заедно с него лъкатуша като хороводец покрай цялата колона. Хванати за ръце, останалите от групата ни следват. Подминавам Анди и продължавам да вървя.
Когато изминавам разстояние, равно на два пъти дължината на строя, спирам. Това което направих, бе да обърна цялат а колона наобратно, така че сега момчетата да са в ред, който е точно противоположен на реда, в който бяха подредени преди това.
- Сега всички да ме чуят! – казвам аз. – Ще стоите в този ред докато не стигнем там, за където сме тръгнали. Разбрахте ли? Никой няма да изпреварва никого.Всички просто ще се стараете да поддържате еднакво темпо с човека пред вас. Колоната ще води Хърби.
- Аз ли? – Хърби изглежда изумен и шокиран.
Всички други момчета са в потрес.
- Вие искате той да ни води? – пита Анди.
- Ама той е най-бавният! – възмущава се друго дете.
А аз им отговарям:
- Идеята на този поход не е да видим кой може да стигне до целта най-бързо. Идеята е да стигнем до там заедно. Тук и сега ние не сме група от отделни личности, а екип. А екипът няма да пристигне в лагера, докато всички ние не пристигнем там.
Тръгваме отново. Не се шегувам, но честно този път работи. Всички вървят заедно зад Хърби. Аз се премествам в края на колоната, за да мога да прилагам постоянен контрол над разстоянията между момчетата. Но … такива не се появяват.
Виждам, че някой от средата на колоната спира, за да намести презрамките на раницата си. Но веднага щом тръгва пак, всички ние започваме да вървим съвсем леко по-бързо и наваксваме загубата.
Никой не изнемогва. Колко по-различно ни се получават сега нещата!
Разбира се, не след дълго енергичните деца в края на колоната започват да мрънкат.
- Хей, Херпес! – изкрещява едно от тях. – Ще заспя тук. Не можеш ли да вървиш малко по-бързо?
- Той прави каквото може – казва момчето зад Хърби. – Така че не го закачай!
- Г-н Рого, дали не можем да сложим отпред някой, който е по-бърз? – пита едно момче пред мен.
- Чуйте ме, момчета. Ако искате да вървите по-бързо, тогава трябва да измислите начин да накарате Хърби да върви по-бързо – им казвам аз.
Известно време настава тишина. После едно от момчетата отзад, казва:
- Хей, Хърби, какво носиш в раницата?
- Не е твоя работа – отрязва го Хърби.
Но тогава се намесвам аз:
- Добре, нека да спрем за минутка.
Хърби спира и се обръща. Аз му казвам да дойде в края на колоната и да си свали раницата. Когато пристига отзад, аз поемам раницата и почти я изпускам.
- Хърби, това чудо тежи цял тон – казвам аз. – Какво носиш вътре?
- Нищо излишно – казва Хърби.
- Виж какво, Хърби, ти си свършил страхотна работа като си мъкнал всичко това досега. Но ние трябва да ти помогнем да вървиш по-бързо – казвам аз. – Ако свалим част от товара, който носиш, ти ще можеш да си вършиш по-добре работата в началото на колоната.
И отново започваме да вървим. Но този път Хърби наистина успява да се движи бързо. Когато го освободихме от товара в раницата, започна да крачи леко, все едно стъпва във въздуха. В момента летим – като група се движим с два пъти по-висока скорост от преди. И все още сме компактно строени.
Складовите наличности намаляха, а оборотът се увеличи! "