В задачата се пита как да поддържаме колоната стегната?
...- Добре - казвам аз. - И двамата можете да работите по задачата. А ето и каква е тя: Имаме една колона от деца, които правят преход през гората. В средата на колоната имаме Хърби. Вече сме свалили раницата от гърба на Хърби, за да му помогнем да върви по-бързо, но той все още е най-бавният.
Всички искат да се движат по-бързо от Хърби. Но ако това се случи, колоната ще се разтегли и някои деца ще се изгубят. По една или друга причина, ние не можем да махнем Хърби от редата на колоната. И в задачата се пита как да поддържаме колоната стегната?
И двамата се умислят. Тогава аз им казвам:
- Добре, сега и двамата отидете в другата стая. Давам ви десет минути да мислите и след това ще видим чия идея за това как да задържим децата заедно в колоната, ще е по-добрата.
- Какво печели победителят? – пита Дейв.
- Ами. .. всичко в разумни граници.
- Всичко? – пита Шарън.
- В разумни граници – повтарям аз.
Те излизат и аз се наслаждавам на десет минути мир и тишина. След това виждам лицата им да надничат иззад ъгъла.
- Готови ли сте? – ги питам аз.
Те се връщат в кухнята и сядат на масата до мен.
- Искаш ли да чуеш моята идея? – пита Шарън.
- Моята идея е по-добра – казва Дейв.
- Не, не е! – му казва тя.
- Хайде, стига – прекъсвам ги аз. – Шарън, каква е твоята идея?
- Барабанчик – казва тя.
- Моля?
- Нали знаеш …както на парад – казва тя.
- О, ясно ми е какво имаш предвид – казвам аз, съзнавайки какво й е в главата. – На парада няма големи разстояния между участниците. Всички маршируват в крачка.
Шарън грейва, а Дейвид й мята злобен поглед.
- Да, всички маршируват в крачка и в един общ ритъм – казвам аз, мислейки на висок глас. – Това е така. Но как да възпрепятстваме хората, които са преди Хърби, да не наложат по-бързо темпо?
- Хърби ще е този, който ще бие барабана – казва Шарън.
Аз се замислям за малко над това и казвам:
- Да, идеята ти не е лоша.
- Но моята идея е по-добра – казва Дейв.
- Добре, умнико, казвай каква е тя? – обръщам се към него аз.
- Да вържем всички с въжета – казва Дейвид.
- Въжета?
- Нали се сещаш, като в скалното катерене - казва той. – Връзваш всички през кръста с едно дълго въже. По този начин никой няма да се забави или да ускори крачка без и другите да го направят.
- Хм, това е добро хрумване.
То би означавало, че дължината на колоната, която съответства на всичките запаси незавършено производство в завода, никога не може да надвишава дължината на въжето. А въжето, разбира се, ще бъде с предварително определена дължина. Това ще рече, че ние ще го контролираме стриктно. На всички ще им се налага да се движат с една и съща скорост.
Поглеждам Дейв с леко страхопочитание към неговата креативност.
- Като се замисля, въже ми звучи така, сякаш между всички машини има физически връзки – му казвам аз. – Прилича на поточна линия.
- Точно така, на поточна линия –казва Дейв. – Ти не ми ли каза веднъж, че поточната линия е най-добрият начин за производство.
- Да, това е най-ефикасният метод за производство – казвам аз. – Реално този метод го използваме в крайния монтаж на повечето от нашите продукти. Проблемът е, че една поточна линия няма как да минава през цял завод.
- Ех – казва Дейвид.
- Но идеите и на двама ви са добри – им казвам аз. – Всъщност, ако ние съвсем леко променим всяка една от идеите, ще се получи решението, за което ни бе намекнато днес.
- Как точно? – пита Шарън.
- Значи, за да държим колоната стегната, реално няма да е нужно да караме всички да маршируват в премерена крачка или да ги навързваме на едно въже. Това, което ни трябва, е просто да възпираме детето, което е начело на колоната, да не върви по-бързо от Хърби. Ако постигнем това, тогава всички други деца ще се останат заедно.
- Значи, с въжето ще вържем само Хърби, децата пред Хърби и момчето отпред – казва Дейв.
- Или може би Хърби и момчето отпред на колоната, ще си имат сигнал – казва Шарън. – Когато детето отпред започне да върви прекалено бързо, Хърби ще му сигнализира да забави темпото или да изчака.
- Точно така – казвам аз. – И двамата го схванахте.
- Тогава какво печелим и двамата? – пита Шарън.
- Какво искате? – питам аз. – Пица с всичко? Или да отидем на кино някоя вечер?
- Киното звучи добре – казва Шарън. – Но на мен най-много ще ми хареса, ако успееш да върнеш мама вкъщи.